Детето, с което „нещо не беше наред“…

Селективен мутизъм е, когато детето разговаря при едни обстоятелства, а при другите не.

Това причинява много страдания, преди всичко, на самото дете, тъй като то се чувства безпомощно в определена среда, неспособно да създаде вербален диалог с другите хора или поне да сподели впечатленията си или да покани за игра.

Това може да се случи в детската градина или училището, онези институции, в които е норма да общуваш с околните. Предвид очакванията и нормите на социалните институции, такова дете се чувства изолирано и не като «другите», което създава допълнително напрежение и страх да общува.

Ще ви разкажа една история. Която се е случила с мен преди години…

Срещнахме се случайно. Доведоха я при мен, като психолог, с фразата: „виж, нещо не е наред с това момиче“. И въпреки че не се срещахме много пъти, все още помня срамежливата ѝ усмивка, която беше началото на нашето общуване.

Момичето, нека го наречем Вика, седна внимателно на стола, оправяйки роклята си. Беше най-обикновеното петгодишно момиче, каквито има много във всеки двор. Очите и изражението на лицето ѝ бяха живи, тя скришом оглеждаше стаята, обръщайки внимание на играчки и дидактични материали.

Проблемът беше, че не говореше в детската градина. Просто не можеше да каже „Дай ми топката“ или „Хайде да играем“ на другите деца. Родителите ѝ уверяваха, че Вика говори у дома, но всичките ѝ думи ставаха непослушни в детската градина. Единственото, което учителките можеха да направят, беше понякога да чуят едва доловим шепот от устните ѝ.

Честно казано, това беше първият подобен случай в моята практика.

Аз седнах на стола. Момичето седеше пред мен и мълчеше. За селективния мутизъм и как да помагам на такива деца научих много по-късно, от книгата на Л. Р. Мошинска „За момичето Маша, от което избягаха думите“.

По това време аз действах по-скоро интуитивно със стремеж да създам безопасност и доверие между нас, за да не се страхува тя да говори. Разбирах, че за момичето все още бях част от света на възрастните, в който не беше безопасно. И за мен беше важно да не искам нищо от нея на срещите ни.

В началото нищо не се случваше. Просто бяхме заедно. Тя разглеждаше книги, аз ѝ разказвах нещо, показвах ѝ различни книги, материали… Постепенно започнахме да рисуваме заедно, да експериментираме с цветове, форми… Въпреки че бях единствената от нас двете, която говореше с думи, започнах да забелязвам, че нещо се случва между нас, някакъв мълчалив диалог. Думите все още не бяха изречени, но очите, веждите, изражението на лицето, промяната във формата на устните говореха… Колко щастлива бях от това!

Тя идваше на нашите срещи различна: понякога щастлива, понякога развълнувана, понякога тъжна… И тогава ние играехме играта „Какво се случи“: Аз измислях историята, която тя коригираше с изражения на лицето, жестове, кимания с глава. Постепенно историите ставаха по-дълги от моя страна и по-живи от нейната.

В нашата обща история много ни помогна това, което се нарича игрова терапия и арт терапия, или, по-просто казано, бои, моливи, фигурки, глина и пясък…

В началото забелязах усмивката ѝ. Беше някак си специална. Преди да успея да разбера какво се е случило, чух гласа ѝ. Просто ахнах. И момичето се зарадва заедно с мен, виждайки реакцията ми.

Така малко по малко думите започнаха да се връщат в нашите срещи.

Много години минаха от тогава. Но все още с умиление си спомням нашите мълчаливи диалози, когато беше възможно да се говори без думи.

No comment yet, add your voice below!


Add a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *